Добре дошли в изумителния свят на извънземната археология! Защо "извънземна"? Защото е посветена на неща, които се намират не на Земята, а на другите планети и небесни тела около нас. И "археология", защото се занимава с артефакти. При това с артефакти толкова стари и до такава степен не на мястото си, че самото им съществуване заплашва всяка религиозна и научна догма, прегърната от съвременния човек.
Готов ли е светът за пирамидите, обелиските, "стартовите площадки", огромните стени, гигантските статуи и блестящите НЛО, фотографирани от НАСА и руските космически сонди през последните три десетилетия? Биха ли имали нашите правителства някаква причина да пазят в тайна тези открития, ако са наистина автентични? Ще предпочетат ли да отвличат вниманието от тях, или ще изпратят още космически сонди към местата на откритията, за да ги проучат по-добре? Може би и двете.
Преди нашата космическа програма да насочи изкуствените си очи към Луната, през десетилетията и дори вековете на т. нар. телескопичен период на селенологията, мнозина изтъкнати наблюдатели от Земята са забелязвали странни неща върху нашия спътник - необясними светлини и проблясъци, неочаквани промени и внезапна поява на структури. Астрономите смятали, че Луната е безжизнена, без атмосфера и ветрове и затова - лишена от ерозия. С две думи, неизменно небесно тяло. Но въпреки това с нея несъмнено са ставали множество промени.
Така например през 1843 г. Йохан Шрьотер описал необясними промени в един кратер с диаметър 10 km, наречен Линей. Немският астроном съставил стотици карти на лунната повърхност. След наблюдения, продължили почти един човешки живот, кратерът Линей постепенно изчезнал. Днес той е само едно мъничко ярко петънце с малка дълбочина - плитка яма, заобиколена от белезникави наслагвания. Какво се е случило? Никой не може да каже със сигурност.
Интересно е да се отбележи, че фотографиите на НАСА, направени от "Аполо 15", разкриват, че в наши дни Линей представлява малък кратер (с диаметър около 2,4 km). Загадката какво точно са наблюдавали астрономите, си остава загадка.
Възможно ли е компетентният астроном да е направил грешка? Самият Шрьотер вярвал, че на Луната съществува разумен живот и приписал промените на "индустриалните дейности на селенитите".
Макар че съвременниците на Шрьотер не пропуснали яростно да оспорят прибързаното му заключение, че Луната е населена от разумни същества, по онова време - за разлика от днес - мнозина учени наистина са смятали, че на Луната има живот.
В коментарите си по отношение на тези необясними промени и схващанията на Шрьотер великият английски астроном Х. П. Уилкинс прави следната изненадваща забележка:
"Не можем да се съгласим с подобно становище, тъй като при отсъствието на годен за дишане въздух е невъзможно да приемем съществуването на селенити, още по-малко - тяхна дейност, била тя индустриална или друга. Но също толкова трудно е подобни явления да се припишат на естествени процеси."
Остават и някои още по-големи загадки. Част от наблюдаваните обекти не променят толкова физическите си характеристики, колкото цветовете и нюансите на повърхността си. Съществуват кратери, които сменят цветовете си по много странен начин. Върху дъната им може да се забележи нещо, което напомня на истински зелен килим!
Още по-поразителни били наблюденията на сънародника и колегата на Шрьотер Грюйтхюйзен, който бил убеден, че големите пукнатини върху лунната повърхност са всъщност канали и пътища. Както отбелязва хапливо Уилкинс, "Това наблюдение било направено малко преди да бъдат построени първите железопътни линии. В противен случай сигурно щеше да се твърди, че са релси" (Our Moon, с. 57).
Други изтъкнати астрономи също правели странни наблюдения. През нощта на 6 юли 1954 г. Франк Холстед, бивш уредник в обсерваторията "Дарлинг" в Минесота, наблюдавал заедно с асистента си и с още шестнадесет посетители права черна линия в кратера Пиколомини - на място, където тя не е била забелязвана никога дотогава. Малко по-късно линията изчезнала, но не и преди откритието да бъде потвърдено от други астрономи.
Но преди да задълбаем по-дълбоко в лунните структури, нека хвърлим един поглед върху мистериите, обгръщащи нашия спътник.
Загадката за произхода на Луната
Учените предлагат три основни теории, мъчещи се да обяснят присъствието на Луната така близо до нашата планета. И трите са поставени под сериозно съмнение, като най-малко вероятната от тях, появила се след мисиите "Аполо", се превърна в най-предпочитаната. Според една от теориите, Луната е възникнала от същия облак космически прах и газове, от който е била образувана и Земята преди около 4,6 милиарда години. Втората теория предполага, че Луната е рожба на Земята и вероятно се е откъснала от Тихоокеанския басейн. Събраните от програмата "Аполо" данни показват, че по строеж двете небесни тела силно се различават едно от друго. Ето защо в последно време учените са склонни да приемат третата теория - че Луната е била "пленена" от земното гравитационно поле и задържана в орбита преди много хилядолетия. Противниците на тази теория изтъкват невероятно сложната небесна механика, необходима за подобно пленяване. Всички теории подлежат на критики и нито една от тях не е достатъчно убедителна. Най-добре обобщава това д-р Робин Брет от НАСА: "Много по-лесно е да се обясни липсата, отколкото присъствието на Луната."
Загадката за възрастта на Луната
Колкото и невероятно да звучи, над 99 % от събраните и подложени на анализ лунните проби се оказват по-стари от 90 % от най-старите скали, които могат да се открият на Земята. Първият камък, взет от Нийл Армстронг след кацането в Морето на спокойствието, се оказал на възраст над 3,6 милиарда години. Другите скали се оказали още по-стари - 4,3, 4,5, 4,6, а една - на цели 5,3 милиарда години! Най-старите скали на Земята са на около 3,7 милиарда години, а районът, от който произлизат лунните проби, се смятал от учените за един от най-младите на Луната! Въз основа на тези данни някои учени стигат до заключението, че Луната се е образувала сред звездите много преди раждането на нашето Слънце.
Загадката как лунната почва може да бъде по-стара от лунните скали
Мистерията с възрастта на Луната станала още по-объркана, когато се оказало, че скалите, събрани в Морето на спокойствието, са по-млади от почвата, върху която лежали. Анализът показал, че почвата е най-малко един милиард години по-възрастна. Това изглежда невъзможно, тъй като се приема, че почвата представлява всъщност натрошени на прах скали. Химичният анализ обаче показва, че лунната почва не се е образувала от скалите, а се е взела отнякъде другаде.
Загадката защо Луната "звъни" като куха сфера, когато бъде ударена от масивно тяло
По време на мисиите "Аполо" върху твърдата повърхност на Луната са били изхвърляни вече ненужните спускателни модули и степени на ракети. Всеки път, както съобщава НАСА, това карало Луната да "звъни като гонг или камбана". По време на полета на "Аполо 12" кънтенето продължавало от около час до цели четири часа. НАСА не е склонна да изкаже официално предположението, че Луната може всъщност да е куха, но подобен странен ефект едва ли е в състояние да се обясни по друг начин.
Загадката на тайнствените лунни морета
Тъмните райони на Луната са известни като морета (както изглеждали на първите астрономи). Някои от тях образуват позната фигура на "лунния човек" и колкото и да е странно, са разположени почти само върху обърнатата към Земята страна на Луната. Астронавтите установили, че е изключително трудно да вкарат сонди в повърхността на тези тъмни равнинни райони. Пробите изобилствали с редки метали и химични елементи като титан, цирконий, итрий и берилий. Това смаяло учените, защото за стопяването и смесването на тези елементи с околните скали се изисквало наличието на огромни температури - около 2500оС.
Загадката на неръждаемото желязо, открито на Луната
Пробите, донесени на Земята от съветските и американските космически сонди, съдържат също така частици от чисто желязо. Съветските учени обявиха, че чистото желязо, събрано от дистанционно управляемата сонда "Зонд 20", не се е окислило дори след няколкогодишния му престой на Земята. Неподатливо на ръжда желязо е нещо нечувано за научния свят (въпреки че в Ню Делхи в Индия има железен стълб с неизвестна възраст, който не ръждясва; никой не знае защо).
Загадката на високата радиоактивност на Луната
Оказало се, че горните 13 km от лунната кора са изненадващо силно радиоактивни. Когато астронавтите от "Аполо 15" направили измервания на температурата, получили необичайно високи показатели - това показвало, че потокът на топлина в района на Апенинската верига бил много силен. Един от експертите даже признава: "Когато видяхме показателите, си казахме - Господи, та това място ще се разтопи всеки момент!" Точно тук е загадката. Лунното ядро далеч не е горещо, а напротив, студено (всъщност, както се предполага, Луната е куха сфера). Количеството радиоактивни материали на повърхността е не само "объркващо голямо", но и направо необяснимо. Откъде са се взели всички тези горещи радиоактивни метали (уран, торий и калий)? И ако са от лунните недра (което не е особено вероятно), как така са се озовали на повърхността?
Загадката на огромните облаци от водни пари над сухата Луна
Малобройните разходки по повърхността на Луната потвърдили, че тя е един изключително сух свят. Един от лунните експерти дори твърди, че тя е "един милион пъти по-суха от пустинята Гоби". Първите мисии на програмата "Аполо" не открили и най-малък признак за наличието на вода. Но след полета на "Аполо 15" експертите на НАСА били направо вцепенени от изненада, когато на повърхността бил регистриран огромен облак от водни пари с площ около 260 km2. Със зачервени лица учените предположили, че два малки резервоара, оставени от по-ранна експедиция, някак са успели да се спукат. Но те не биха успели да създадат облак с подобни размери. Урината на астронавтите, изхвърляна в лунното небе, също не би могла да бъде причина за него. Според НАСА водните пари по всяка вероятност излизат от недрата на нашия спътник. Както се твърди, астрономите в продължение на много години са наблюдавали мъгли, облаци и промени по повърхността. Така например през миналия век шестима наблюдатели твърдели, че са забелязали мъгла, която се стелела по дъното на кратера Платон. Облаците са нещо изключително странно, тъй като предполагаемата ниска гравитация на Луната (една шеста от земната, както твърдят учените и НАСА) не би могла да задържи никаква атмосфера.
Загадката на подобната на стъкло лунна повърхност
Изследователите на Луната установили, че голяма част от повърхността й е покрита със стъкловиден гланц, подсказващ, че е била излагана на високи температури с неизвестен произход. Както отбелязва един учен, Луната е "застлана със стъкло". Анализът на експертите сочи, че покритието не е в резултат на сблъсъци с метеорити. Според едно от предложените обяснения Луната е била обгорена от невероятно силно слънчево изригване преди около 30 000 години. Учените забелязали, че стъкловидната маса не се различава много от онази, която създават атомните бомби (високата радиоактивност също би могла да се разглежда в светлината на тази теория).
Загадката на странния лунен магнетизъм
Според първите измервания Луната има много слабо или никакво магнитно поле. По-късно обаче анализът показал, че лунните скали са силно намагнетизирани. Това направо шокирало учените, които винаги приемали, че камъните дават "някои много странни магнитни показатели..., които са съвсем неочаквани". НАСА не е в състояние да обясни откъде се е появило това магнитно поле.
Загадката на тайнствените "маскони" във вътрешността на Луната
През 1968 г. данните от лунните спътници за първи път регистрирали наличието на масивни концентрации (маскони) под повърхността на кръглите морета. НАСА дори оповестила, че гравитационните изкривявания, породени от тях, били толкова изявени, че влияели върху скоростта и траекторията на прелитащите отгоре космически апарати и така разкривали наличието на скрити структури, независимо какви са те. Учените изчислили, че те представляват огромни концентрации на тежка материя, съсредоточена подобно на леща под кръглите морета. Както отбелязва един учен, "очевидно никой не може да им даде приемливо обяснение".
Загадката за липсата на прах на Луната
Ако възрастта на Луната се измерва в милиарди години, тогава според някои учени върху повърхността й би трябвало да има слой пласт с дебелина над 55 m! Британският учен Ричард Милтън отбелязва в своя бестселър "Фактите от живота", че в лунната (и земната) атмосфера от Космоса непрекъснато проникват частици космически прах и микрометеорити, които достигат повърхността. Както споменава Милтън, "Ханс Петерсън от Океанографския институт в Гьотеборг измерил количеството попадаща на Земята космическа материя и установил, че то е приблизително константно и се равнява на около 14 милиона тона годишно.
Изводите от това откритие са повече от ясни. Изправени сме пред процес, който е съвкупност от различни по-малки събития, който не е свързан с някакво странично действие и чийто стряскащи мащаби в сегашния контекст са неуместни. Неуместни, защото прахът, за който става дума, не съществува."
Милтън отбелязва, че ако възрастта на Земята е 4,5 милиарда години, то върху повърхността й би трябвало да са се натрупали около 63 квадрилиона (63х1015) тона прах. Площта на Земята е около 5,109667х1018 m2, а плътността на слегналия се прах е около 2240 kg на m3. Тези числа сочат, че в атмосферата е попаднало достатъчно количество прах, за да се натрупа пласт с дебелина около 55 m.
Както казва Милтън, "Проблемът с праха засяга не само Земята, но и Луната, за която ортодоксалните учени смятат, че е също на милиарди години. Преди кацането на първите астронавти от "Аполо 11" през 1969 г. някои лунни геолози се опасяваха, че прахообразният слой на лунната повърхност (останал незасегнат от движенията в атмосферата или от океани) може да се окаже толкова дебел, че просто да погълне модула. В крайна сметка стана така, че Нийл Армстронг направи своя "гигантски скок" само в някакви си 2-3 cm прах - количество, което се натрупва в продължение на хиляди, а не на милиарди години."
Светлини, облаци, материални структури и мистериозни ивици и линии са разпалвали въображението и са давали поводи за най-различни хипотези и предположения в продължение на стотици години. Кратерът Платон - голямо формирование на "северния" връх на Луната - е едно от местата, където често са били забелязвани куполи, линии и светлини.
|